Освобождението на българо-руските отношения

Освобождението на българо-руските отношения Статията е отпечатана за първи път в месечното издание „Култура”, брой 9, 6 март 1998 г.

Каквото и да се говори за някои други страници в руската история, с освобождаването на милиони поробени народи от жестокото и унизително робство Русия ще направи на човечеството една от най-блестящите услуги, които историята познава...
Уилиам Гладстон (1877 г.)

Според моето най-дълбоко и пълно вътрешно убеждение Русия няма да има и никога не е имала такива ненавистници, завистници, клеветници и дори явни врагове, каквито ще бъдат всички тия славянски племена веднага, щом Русия ги освободи... Може би цяло столетие, ако не и повече, те непрестанно ще треперят за своята свобода и ще се
страхуват от властолюбието на Русия; ще се умилкват на европейските държави, ще клеветят Русия, ще бълват хули и клевети против нея.
Фьодор Достоевски (1877 г.)

Две нещастни идеи неотстъпно са мъчили и притегляли всички наши владетели подред: да помагат-спасяват християните от Закавказието и да помагат-спасяват православните на Балканите...непрестанните войни за балканските християни бяха престъпление против руския народ.
Александър Солженицин (1994 г.)

Време е България да освободи от руския комплекс своите политици, т. е. от неспособността им да постигат едновременно и пълноценни отношения с Русия, и да запазят независимостта на държавата ни.
Ниският държавник избира: или добри отношения, или независимост. Пример за едното е Живков, за другото Стамболов. Високият държавник постига и двете въз основа на зряло историческо съзнание, свободно от користоумие.
Користоумието е уклон в историческото мислене: склонността да се обяснява всичко у историотворните личности и събития с егоизма и користта. Т. е. със стремежа да вземеш, а не да дадеш. Такъв подход е привидно правомерен за обясняването на множество личности и събития. Но той се занимава само с долницата на историята, като изпуска предвид нейната горница. Съвременният историк е професионален атеист-циник. Той не вярва, че историята има нещо общо с отвъдното, Бог и Сатаната. А че тя се занимава само с отсамното. Той предпоставя, че единствените истински мотиви са лошите мотиви. Че добродетелта в историята е добре маскиран порок. Че колкото повече задълбаваме в личността и събитието, толкова повече стигаме до злото (користта, егоизма и пр.), т. е. до истината. Че нравствеността е само повърхностен компромис между глъбинните безнравствености. Че добродетелта в историята е фалшиво примирие между армиите на злото - поради взаимно изчерпване на ресурсите.
Но историята няма само долница. Тя има и горница, която не само че съществува, но и сътворява цялото, дава му смисъл, прави го възможно. Добродетелта наистина, наистина съществува. Вдъхновението, Безкористността. Даването. Именно те са истинското, вечното, същността. "И ний сме дали нещо на света", казва поетът, усещайки, че само това - даването - има истинска стойност.
В летописа на българо-руските отношения има два дълги периода на такова добродетелно даване. Първият започва със Златния български IX век и стига до XIV век: България дава на зараждащата се Русия християнското слово - чрез делото на Светите Кирил, Борис, Методий, Климент, Наум, Евтимий и пр. Това е дело основополагащо, неизмеримо, незаплатимо и истински славно. То завършва с ключово събитие: падането на България под турско иго. Последната голяма личност и символ на това дело е съученикът на Св. патриарх Евтимий, търновецът Св. Киприян Цамблак, който заминава за Русия и става впоследствие митрополит Киевски и Московски и на цяла Русия.
От това време започва великото дело в обратна посока - от Русия към България. И неговата същност пак е духовна и пак е спасителна - и в основата на всичко пак е Словото, което поддържа българския дух през вековете на игото. Това дело също продължава няколко века и закономерно завършва с ключово събитие: Освобождението на България на 3 март 1878 г.
Именно това Освобождение е последното голямо деяние между България и Русия, което е в горницата на историята - отвъд користта, егоизма и материализма. То е акт на историческо вдъхновение не само от страна на императора Александър II, но и на интелигенцията и целия
руски народ. Носител на това вдъхновение е и Достоевски, който пише:
"Интересите на Русия са в случай на необходимост тя да забрави всякакви свои интереси, да се самопожертва, но само и само да не измени на справедливостта."
И тъй, от IX до XIX век - от Златния век до Освобождението - историческата горница е определящото в отношенията между България и Русия. Разбира се, долницата през цялото това време е продължавала да съществува и действа - но във второстепенна роля.
Бедата е, че от Освобождението до днес - ето вече 120 години - ролите се смениха. Добродетелта и вдъхновението минаха на заден план, а напред излезе и се възцари ниският егоизъм, късогледата корист. Лицето на днешните отношения между двете страни е гузно, грозно, нечисто и глупаво. От което губят всички - и българи, и руси - при това и на високото, и на ниското равнище. Дори на ниското равнище - политическото, икономическото - България губи много. Поради малката си собствена тежест тя не може да има силна Западна политика, без да има силна Източна политика. И обратно.
Ала българската Източна политика има две главни посоки: северо-източна (с център Русия) и юго-източна - ислямският свят. Ние никога не сме имали умствен потенциал за далновидна и дългосрочна политика спрямо ислямските страни. Това е гросмайсторска задача, засеганепосилна за българските политици и интелектуалци, повечето от които дори не знаят, че съществува. Другояче стоят нещата с Русия. Тук задачата е очевидна, взаимнитеинтереси също. Проблемът е психологически - от една страна призракът на комунизма, от друга - комплексът за признателност-или-свобода.
Призракът на комунизма може да бъде изгонен просто. Като всеки обяви своята пълна амнистия върху съветския период на българо-руските отношения. Така ще възстановим презумпцията за невинност относно тези отношения. Съветските неща вече наистина трябва да напуснат сънищата и страстите и да станат предмет на науката история.
Комплексът за признателност-или-свобода е още по-лесен за изживяване, защото е основан на недоразумение. Само една свободна и независима България доказва, че е имало истинско Освобождение.Така че всякакви опити на Русия да ограничава тази свобода биха обезсмислили подвига и жертвите на Освобождението, този истински връх в новата руска история.
Съответно България не може да се откаже от своята истинска независимост спрямо Русия в следосвобожденския период (колкото и тази независимост, стигаща до русофобия и присъединяване към антируски военни блокове, да беше съчетана с пагубно лоши отношения). Значи Освобождение наистина е имало и признателността за него е въпрос на чест за българите. Време е да дораснем до ясното съзнание, че Освобождението на България е било Освобождението на България. Едно високо достояние не само на руската и българската, но и на световната история. Което не бива да принизяваме, като му прехвърляме текущите си провали и комплекси.
Достоевски също е предсказал, че ще ни трябва "цяло столетие, ако не и повече", за да преодолеем комплекса на малодържавието. Но ето - срокът мина. Времето на зрелостта дойде.120-годишнината от Освобождението и предстоящото държавно посещение на президента Стоянов в Русия създават най-добрите условия за освобождаване на българо-руските отношения. От бремето на историческите комплекси, търгашеството, посредствеността, полузаконността. Време е България да престане да се държи като хитър приспособенец и да си припомни обноските на благородник в световната политика. Днешна Русия е един паднал гигант. Средносрочните интереси гласят, че утре този гигант ще стане и е добре отсега да си в добри отношения с него. Но аз нямам предвид това. Имам предвид историческата "горница" - благородството, почтеността. Тъкмо в тези години България не може по плебейски начин да обръща гръб на падналия. Напротив - добродетелта я тласка да се опита да му помогне. Благородството задължава. Искам да видя образа и символа на това благородство. Не направен от нашите деди и тук, в България (такива паметници има достатъчно), а направен от нас, и то там - в Русия, в столицата на Романови.

През тази година - на 29 април - се навършват 180 години от раждането на Царя Освободител, човекът, който в решаващия исторически миг прояви водачество, пое цялата отговорност и поведе Русия към един отвъдкористен подвиг. Днешният български национален празник - 3 март (19 февруари стар стил) - е звездният ден лично за Александър II. На тази дата в 1855 г. става неговото коронясване, в 1861 г. освобождаването на крепостните селяни в Русия и накрая, в 1878 г. - Освобождението на България. Съдбата на Александър така ясно се свързва с България ("и себе дори", както вярно казва Вазов), че след триумфа в Сан Стефано разочарованието от Берлинския конгрес води до две покушения срещу царя (1879 и 1881 г. - второто смъртоносно).
"Подронени бяха военните и финансовите сили на Русия, угнетено беше общественото настроение - и именно оттук започна и набра скорост ерата на революционността и терора, която скоро доведе до убийството на Александър II." (Солженицин). Царят Освободител е последната жертва на войната за българското Освобождение.
Вече виждам образа на "Българския паметник" в Санкт-Петербург, видимия и осезаем знак за българската признателност и благородство. Виждам как ще бъде направен и къде ще се намира - в близост до храма "Св. Възнесение", наречен от народа "Спас на крови", защото е изграден върху самото лобно място, където е изтекла кръвта на смъртно ранения цар.

Виждам как българският президент участва в тържественото освещаване на това място в юбилейната година - и полага символичния пръв камък за изграждането на паметника.
Виждам дори надписа, който ще стои върху бъдещия паметник: "На Царя Освободител признателност от свободна България".