Помните ли си курса за шофьорска книжка? Първото практическо занимание – как се стартира колата („Влизате, сядате, амбриаж, освобождавате от скорост...“)? Защо – ще попитате, в Куба по-различно ли е? Не, не е. Вярно, в Куба има какви ли не возила, какви ли не приумици и измишльотини (за това после ще ви разкажа), ама принципите, автомобилната логика си е същата. Има само една разлика и тя произтича не от механиката, а от душата кубинска. Музиката. Може и да не повярвате, ама първата работа когато се стартира автомобила е да се включи музиката. Каква да е музика – радио, касетофон, блу-туут джаджа, някой ВЕФ от ерата на Едисон, каквото ще да е, но музика, задължително музика и на първо място – музика. Бре, да му се невидеше, че що така, от къде идва тази пък чак толкова музикалност на антилския остров? Надолу по „Ередия“, точно на пресечката с „Карнисерия“ се намира Музеят на карнавала. Вече ви споменах за конгата, за „китайския корнет“, но не съм ви разказвал за Карнавала в Сантяго. Ами как да ви разкажа като никога не съм го виждал. Знам, че трае една седмица – от 27 юли нататък, че се пие в изобилие т.нар. „термо-бира“ – бира, разливана за почти без пари (и почти не е бира, де, да не се заблуждаваме) от водоноски по улицата (на карнавалите по селата от водоноски разливат агуардиенте – ракия от захарна тръстика – мале-мале) и... май това е. Е, карнавалът в Сантяго се счита за най-живописния в цяла Куба. Браво. Музеят не е нищо особено, трудно ще заслужи доларчето входна такса. Ама предлага една друга работа, дето си струва парите и още как. Във вътрешния двор (патиото) всеки ден, в четири следобяд (ОКОЛО четири следобяд – кубинците не просто са неточни, те мразят точността, унизителна им се струва някакси) едно кабилдо (афро-кубинска фолклорна група) представя шоу „Африканските корени на кубинската музика и култура“. Музиката лекичко (ами, лекичко, съвсем-съвсем силничко) се разминава с нашата представа за музика. Ама си е музика – три-четири негърки ритмуват, извиват едни невнятни музикални фрази, докато седем-осем нигра думкат на най-невероятни инструменти. Басът идва от един съвсем класически учрежденски шкаф, а сопраното е поверено на счупена джанта от камион. Гледам да го изкарам смешновато (и то си е смешновато) ама си е и бая страшновато. Пояснявам. Знаете ли какво е „бембе“? Ами това е един ритуал от негърската религия „сантерия“ (пренесено на кубинска почва вуду) при който разни бабалау (висш свещенически чин в сантерията), сантоси и санти в следствие на денонощно думкане по разни такива инструменти изпадат в транс и почват да си говорят с духове. „Хм, бабини-деветини“ – ще кажете (и аз така мисля), ама е имало и случаи на човешки жертви, ритуални човешки жертви. А е имало случай такава жертва да бъде дете. Е, тогава полицията ги е изловила и по лично разпореждане на Фидел всички мъже са получили смъртна, а жените доживотна присъда. Поне така разправят. Та не е шега работа бембето, не е шега работа сантерията и в тия работи неистово страстният ритъм си е определящото. И сега, в квартала Лос Ойос (традиционния негърски квартал) си има съвсем официален пазар на вещи за сантерия-обрядите, включително и жертвени животни (петли и гълъби, де, за по-едър добитък паричките не стигат), ама с времето сантерията все повече се превръща в уреден и урегулиран бизнес – с ценоразпис както за услугите, така и за жреческите длъжности (е, ние симонията си я знаем, нали), та нещата са се закротили. Да, бе, да. Ама тука преди две седмици жена ми изведнъж нещо се разпишя, хукнах надолу по стълбата и какви ли не картинки ми се замяркаха – я е видяла хлебарка, я някой бандюга се е намърдал вкъщи, я кучето е налапало нещо отровно... Оказа се някаква сплитка от две черни ленти въргаляща се по земята близо до прозорец. „И-и“ – проточих и тръгнах да я изхвърля. „Не я пипай, не я пипай, омгьосана е“. Уффф... е какво да я правя. „Изхвърли я с метлата навънка, ама чак надолу по улицата я закарай“. „Абе, жена, ти сериозно ли ги вярваш тия щутории?“. „Ай, бланкито (Ох, Белчо ще рече) – атакува ме буля на расова основа – ти представа нямаш каква сила имат тия работи“. Дрън-дрън. Дрън-дрън, ама май не се е съвсем кротнала сантерията. Въпреки бизнес-елементите си. Та така с афро-ритмиката. Като част от шоуто същото кабилдо представя и основните ориши (вуду-божествата). Има най-различни, облечени в най-различни цветове (ама всеки ориша със своя си), мярнах Елегуа – божественцето-беладжия, дето не ми дава да си подсвирквам вкъщи (жена ми му е направила някакво мини-светилище в ъгъла, колкото кучето да му яде традиционната курабия и колкото да не мога да си подсвирквам) „щото иначе Елегуа ще си отиде“, ами да си върви, аз не съм го канил „да ама той отваря пътищата“ (каквото и да значи това), Огун гледа страшно и размахва мачете, Йемая е в синьо защото отговаря за моретата и океаните, ама нещо не се спогаждат много с Огун. Щото Йемая крие Очун – шефката на реките и възневярната жена на Огун. Ама той пък е толкова страшен, че тя (Очун), за да се скрие и да не я пипне мъж ѝ, се превъплъщава ту в мъж, у в жена. Цветът ѝ е жълтото. А-а, ето защо едно време вярвахме, че в жълто се обличат онези... по-особените... с меките китки, това ли било (майтап, бе Уйли)? Накратко – объркана негърска работа. И ако не беше ритъмът – огнено-горещият африкански ритъм, това щеше и да си остане, объркана негърска работа. Още по-надолу, вече на самия площад, е Дворцът на Веласкес, може би най-старата сграда на Куба, Веласкес е първият губернатор на Острова, конкистадор и т.н. Дворецът си стои, ама от времето на Веласкес е останал само един грамаден пръстен кюп в приземието. В него се е претопявало златото. „А-а, ясно, златцето. То туй, аслъ, е важното“. Чакайте, не бързайте. Вярно, туй е важното, ама не е както го мислите. В Куба златото хич не е било много, а златоносна руда пък почти съвсем е нямало. Ама кюпът е важен, важен и пре-важен. Защото за да е законно златото, да има функцията си на пари задължително трябва да носи печата на губернатора. „А-а...“. А-а, я. Законът, законът е важното. По-важно от златото, по-важно от богатството. „Добре, де – ще кажете – защо ни ги разказваш тия работи? Хайде, за бембето, оришите, кабилдото и конгата поне беше интересно. Ама тука някакъв кюп, някакъв печат – скукотии. И какво общо има това с музиката?“. Може и да сте прави, знам ли, ама си имам една моя си теория и ще видите, че си има основанията. Кубинската музика (според мен) съсредоточава очарованието си в срещата на огнения, необуздан африкански ритъм и европейската идея (налагана с желязна испанска ръка и не в кадифена ръкавица) за хармония, ред, закон. Гарнирано с капчица природна песенност още от индианските времена. Мене и за туй ме е толкова яд на гадния регетон (кубинската чалга). Няма ни автентичния африкански ритъм, ни следа от европейската хармония, за природна песенност хич да не говорим, нагло хашлашко грачене. Ама имал успех. Че тя коя гадория не е успешна? Нашата чалга каква е? Ама, хайде стига гадости, не сме се събрали да си говорим гадости. Може и да изглежда парадоксално, ама кубинската музика става кубинска още преди кубинците да са кубинци. Ще поясня. Какво се случва през 1762ра година? С нас, българите? Ами ставаме българи. Как така? Ами с написването на „История славяно-болгарская“ от Паисий Хилендарски. Като си имаме история имаме си и дух и ето, българи сме. Така се случва и с Куба. Феликс Варела, Хосе Агустин Кабайеро и после племенникът му Хосе де ла Луз и Кабайеро започват мощна просветна кампания, с която огласяват тезата за Куба като самостоятелна, отделна култура, за кубинците като народ със свой си дух, свои ценности и история. Хосе Ередия пък реди патриотични поеми, ама не в смисъл „Колко е важно да сме част от Империята“, а точно оратното – „Куба, Родино моя“. И с това Просвещение, с тази Поезия кубинците разпалват такова национално самочувствие, че и до ден-днешен влага им държи (уф, хем бая влага, да знаете). Да, ама всичко това се случва в 19ти век. А още от 18ти вече се е родила кубинската музика. Именно като кубинска. През 1764та година (две години след Паисий) в Катедралата на Сантяго е назначен за капелмайстор един дребен, доста смугъл и бърнест хаванчанин на средна възраст – Естебан Салас. Човекът е трудолюбив, съвестен, знае си работата и архиепископът е много доволен от него. Капелата функционира като по часовник, сеньор Салас има диплома и за преподавател по философия, та взема часове в съседния на Катедралата Университет. Пише и музика, хубава църковна музика, ама това се разбира от самосебе си, това му е работата. Само дето не се разбира от самосебе си (а и въобще не се разбира в началото), че тази църковна, тържествена и достолепна музика, вече не е бароковата музика по френски, италиански, испански тертип, а си има нещо свое, нещо особено, нещо кубинско. Малко като нашите неравноделни тактове – седем осми при ръченицата, пет осми при Пайдушкото хоро, девет осми при Дайчевото, уж европейска музика, ама, връц, единият такт по-дълъг. Та и кубинската, още от Естебан Салас, върви си, върви си мелодията и хоп, изскочи някой синкоп, щурва се някоя ритмична фигура встрани от метронома. На, да ви кажа и до ден-днешен не можах да разбера как отмерват кубинците такта. Няма значени ще пляскат ли, с някоя лъжица ли ще потропват, много са добри да барабанят по някоя маса, пейка, шкаф, ама все барабанят по някакъв техен си начин и всички по един и същи начин. А аз, европейчо смотан, я карам по силното време и съм скууучен, неадекватен, хич не мога да ги налучкам извивките на пустия кубински ритъм. Чакайте да ви пусна една, да сменя малко темата. Веднъж на летището в Хавана се наложи да чакам едно петнадесет часа – самолетът нещооо..., полетът така малкооо... И се заприказвахме с една възрастна кубинка – за това-онова, за България, а как намирам живота в Куба... И споменах, че не мога да танцувам. Боже, как изохка тази жена, захапа ръката си, загледа ме с такова съжаление сякаш ѝ казах, че са ми отрязали двата крака. Та вкарал Капелмайсторът тия ритмически завъртулки в църковната музика, много не му обърнали внимание, а пък и той самият дали си е давал сметка, сигурно други работи са изглеждали важни тогава, философията, богословието, на преклонна възраст го ръкоположили за свещеник, после, като го повикал Бог при себе си, погребали тленните му останки в църквата „Санта Роза“ (на 300 метра от къщи) и въобще. Но в дългото бягане точно тия, уж неважни, завъртулки, тия синкопи и накъсването на прекомерно оразмерения европейски ритъм станали основата на най-чудното от всички чудеса на Куба. Прелестната музика. За Естебан Салас – ясно, смугъл, бърнест, носил си е африканската кръв човекът. И като я съединил с европейската култура (а той бил наистина образован и много начетен човек, не е напразна лиценциатурата по философия), ей ти я кубинската музика. Ама с Ернесто Лекуона съвсем не е така. Лекуона е бял, та бял. В Куба има какви ли не нюанси на черно – от светъл шоколад та до патладжан-електрик. Така е и с бялото. Гайегото (галициеца) е бял, рус, широкоплещест и набит. Обаче бялото му е бая позамазано от слънцето и прахоляците по пътищата на ветровитата Галиция. Ама има и друго – германско, английско, че чак норвежко бяло. От снимките на Лекуона ме гледа един австриец, класически австриец на различни възрасти, но все със същото класическо излъчване на културен, образован, възпитан европеец.
Ернесто е дванадесетото дете в семейството. Бре, мама му стара, раждат тия кубинци, не си играят. Населението на Куба сега е почти дванадесет милиона. А знаете ли колко са били при преброяването след обявяването на независимостта (1898 година)? Няма и два милиона. „Е, те негрите...“ – ще кажете. Ама не е съвсем така. С огромна почуда прочетох, че Томас Ромай и Чакон (един от най-големите учени на Куба) е ОСЕМНАДЕСЕТОТО дете. Във фамилията Чакон – май най-известните и влиятелни аристократи на Куба. На и Ернесто – дванадесетото дете на семейство, което е дошло от Канарските острови. Баща му е журналист, директор на един от хаванските вестници. Ражда се Ернесто, майка му, самата тя с деликатно здраве (какво няма, дванадесет раждания, представяте ли си) го извежда пред къщи – да го лъхне морския вятър, да го близне хаванското слънце (хаванското казвам, в Сантяго слънцето така жари, че на децата е забранено да излизат от къщи) и ето я, задава се една стара негърка. Угарка от пура, тюрбан, разноцветни парцалчета, джуболи нещо неразбираемо, абе, негърка-магьосница, прорицателка и т.н. И щом вижда детето спира като от гръм ударена и на съвсем ясен испански заявява „Това тука е гений. Ще видите.“ Е, толкова му е връзката на Ернесто Лекуона с афро-то. От там-нататък го поема сестра му, Ернестина, вече известна пианистка. Негърката явно не е сбъркала, Ернесто е много талантлив, веднага прави впечатление на най-известните музиколози в Хавана, надпреварват се да го имат за ученик големи имена – кубинци и чужденци. Момчето е старателно, систематично, просто идеалния ученик, но... Семейството е сполетяно от нещастие – внезапно умира бащата и към мъката от претърпяната загуба започват да се наслагват все по-тежки материални проблеми. Ернесто е едва на дванадесет години, но както е сериозен и отговорен веднага се захваща да помага на майка си. Действието се развива по времето на немите филми и в кубинските кина задължително има жива музика, как така кубинци без музика. И Лекуона се наема да свири в един киносалон и даже да го играе диригент на оркестъра (на 12 години, представяте ли си?). Плащат му много добре, три песоса на ден (един гостилничарски обяд е 10 сентавоса), но учителят му е сериозно разтревожен, според него момчето пилее таланта си за глупости. Говори с майка му и тя, въпреки финансовите проблеми, склонява Ернесто да напусне работата си. Той, като добър син, се подчинява и до края на живота си не забравя тази тежка майчина жертва. Лично аз мисля, че времето, прекарано като кино-музикант никак не му е загубено. Този пасаж през салоните на нямото кино споделят и други големи звезди на кубинската музика – Исолина Карийо, негърката-музикален феномен, Алехандро Катурла, за който след малко ще ви разкажа и по мое скромно мнение той за всички тях е важен, за всеки по различен начин. По него време Лекуона вече и композира и срещата му с най-обикновена, простосмъртна публика в киносалоните дава тласъка необходим за един класически музикант да потърси темите на хармонично-ритмичните си въплъщения в традициите и вкусовете на хората си, на родината си. Защото беличкият австрийчо, старателно вчесаното, възпитано и образовано момче започва да прави нещо немислимо – във формите на класическата музика налива огненото афро-кубинско съдържание. Композира всякаква музика – зарзуелата „Мария ла О“ (да, да има такова име, един бейзболист в Сантяго се казва ла О) е кубински вариант на опера (ще ви разкажа по-нататък), също както „Кафетал“ и „Китайката Роза“. Пише сюити, валсове, пиеси за пиано. Не се прави на великия композитор, който се гнуси от пряк досег с публиката, участва в концерти, дава името си на група за популярни изпълнения и честичко открива концертите им със свои изпълнения. Сериозно е присъствието му и във филмовата музика, пише музика и участва в озвучаване на известни във времето си филми. Изобщо работа, работа и работа, над 600 музикални творби. И всичкото това с прелестната испанска хармония, пламенните афро-кубински ритми и (да не забравяме) природната индианска песенност. Разбира се успехът го следва по петите, музиката му става достояние на публиката в Париж, Барселона, Ню Йорк, Лондон, но Лекуона е кубинец и музиката му е кубинска. Ама, моля ви се, това не е клише. Малко търпение и ще чуете. Идва революцията, народът (елем кубинския народ) е вдъхновен, ентусиазиран, Лекуона също. В края на май 1959 дава три силни, вдъхновени концерта, но това ще се окажат последните му срещи с кубинската публика. Някой сварва да наклевети Лекуона пред новите власти, че видите ли, бил попипвал в касата на Дружеството на Авторите и още по-лощо – че е симпатизант на режима на Батиста. Следствието установява, че и двете обвинения са неоснователни, но Лекуона е отвратен, потърсен и скоро напуска Куба. Завинаги. И с това музикалното му вдъхновение секва. Завинаги. Авторът на 600 музикални творби никога повече не написва нито една нота. Нито веднъж не свири пред публика. Нищо, нищо. Няма я Куба, няма нищо. Скоро и животът му секва. Някакво белодробно усложнение, нещо си там... Ама мисля, че просто е секнало желанието му за живот. Без Куба няма музика, без музика няма живот. Това е. И за финал – всички знаем прочутата „Рапсодия в синьо“ на Гершуин. Лекуона я интерпретира в присъствието на самия Гершуин. И написва една великолепна „Рапсодия в черно“. Чудната „Малагеня“ (любимата песен на баща ми) също е негова и град Малага го обявява за почетен гражданин и му подарява една импозантна къща. Хубаво, ама Куба, та Куба... И ето че докарахме до Катурла. Алехандро Гарсия Катурла. Ако някога Никита Михалков реши да направи филм за него аз знам кой ще е изпълнителя на главната рола - Меншиков (оня от „Сибирския бръснар“). Същият тънък момчешки профил, същите изразителни кафяви очи, същата заразителна усмивка. В много отношения Катурла прилича и на Ернесто Лекуона. И той е от добро семейство, от рано се среща с негърските магии, съвсееем-съвсем младичък започва да свири и той по кината. Ама като в оня виц, дето Хюстън бил също като Хасково..., само че много по-различен, приликите на Катурла са... е, много различни. От къде да започнем? Хайде, от киното. И той като Лекуона свири по кината защото му трябват пари. И той с тези пари съвсем отговорно, съвсем по европейски (нали помните ролята на мургавия криойо в семейството, разправях ви я в разказката за Серафина) изпълнява един дълг. Само че Лекуона синовен, а Катурла бащин. „Чакай, чакай, нещо се губи, нали каза, че засвирил по кината съвсем-съвсем младичък, как така „бащин“? А, на тука е заровена умрялата мишка, я. С тоя тънък профил, с тия дълбоки очи Катурланчо явно от рано е попаднал в перископа на някои негърки, грабнали го, показали му туй-онуй и ей ти го съвсем без време – татко.
Сега, да не бъркаме времената. Само за ориентация ще кажа, че „Бащата на Отечеството“, Карлос Мануел де Цеспедес във вече революционното си време, в съвсем зряла, даже леко попрезряла възраст се оженва за едно момиче на 12 (ДВАНАДЕСЕТ) години. Съседката Айсмара е на 45, дъщеря ѝ – на 30. Та кубинското рано-късно е доста различно от нашето, да знаете. Та замятали го Катурланчо лукумитата (магьосниците-негърки. И той и Лекуона имат творби с „Лукуми“ в заглавието), подушил той миризмата на канела, мускат и пимиента дулце от цъфналите им като „Мар Пасифико“ устни, усетил коприната на негърската кожа, жегата на негърските бедра, а стане ли тая, отиде, та се не видя, не го търси повече, негърки, та негърки.
Ние туй си го знаем (само негрите не го разбират, мрат си негроните за беличко, като кажат „бланкииита“, тръстиков мед им капе по дебелите джуки, толкоз им разбират кратуните), ама Алехандрито много от рано го научил. И тъй си му останало името в родния Ремедиос. Четох едни спомени от негов съвременник „а-а, Алехандрито, хубавото бяло момче, дето живееше с негърка“. С добавка от автора „поизтрила се е паметта на съвременника, Катурла живееше с две негърки, едновременно и имаха пет деца, кое от коя, е, не е важно“. Ама те са други, тия деца, семейни, така някак, законни. Защото на 34 Катурла има вече единадесет. ЕДИНАДЕСЕТ. Пустите негърки. С тия стройни фигури, тия походки – не върви, а сякаш танцува, глезени, колена, китки, дъъълги, фини пръсти – работа с длето скулптирана, не с на бай Негър оная работа, с тия огън-очи, на разтопена смола приличат и аха-аха да се разлетят искри... Ами че... разбирам го Алехандрито. То туй лесно се разбира, кой не е бил той не знае. Ама от там-нататък започва голямата работа. Музиката. Талантът му е огромен, страстта му – динамит и както се е засилил, от бембе на бембе, нощ след нощ по кабилдота-та, почва да прави музика красива и пареща като най-красивата, най-горещата от сънуваните му негърки. Ама не е само това, Катурла е и с европейска натура, отговорен (видяхме вече какъв съвестен татко е), систематичен, работлив, не лежи на единия талант само, стига до Консерваторията в Хавана и успоредно с музикалната си образованост докарва и до диплома по... право. От Университета на Хавана. А, сега де, туй пък какво е? Нерде Шам, нерде Багдад? А-а, аз като разправям за двете начала – африкански ритъм и европейска хармония, ме гледате така малко, с подозрение. „Тоя си пробутва недопечените теории“ си викате. Ама ей го, негърки, бембета, конги, лукуми, и все пка си носи Алехандрито и страстта към хармония, логика, рационалност. Каква по-действена, по-актуална логика от законите, а? А-а, не е толкова различна правната материя от музиката. И в двете трябва да има и логика и живот. Музикантът Катурла стига чак до Париж, там е една от най-прочутите музикални педагожки – Надя Буланже (луда за връзване и тя, уроците му са в 6 сутринта), която е горда да го приеме за ученик. Сега, какво е пощипвал из френската столица нашият не знам, няма как да знам. Може и нищо, няма много да се учудя, може и той като Лекуона да е „щом не е кубинско, нищо не е“. Много не вярвам, бая са го хапели гащите наш Алекс, та... Виж, шетал се е по разни ресторанти, опитвал френски деликатеси – желирани змиорки, глигански филета, морски таралежи, оромни количества ориз с къри, туй се знае, ама накрая, накрая нашият бонвиван се оказва... съдия. Не че се е отказал от музиката, това няма как да стане, все едно да се откаже от негърките, композира, свири, ръководи оркестър, но работата му е съдия. И хем какъв съдия. Вижте, да ви кажа честно, не му завиждам толкоз за негърките, за таланта да не говорим, тя тая работа е от Бога и няма какво да се завижда. Ама за куража като съдия – и аз бих искал да съм така куражлия, но дето вика Уудхаус май съм „от заешкия тип“. Щото където отиде съдия Катурла все с опасните дела се хваща, все на големите батковци сечено прави. Заради правдата, за да има справедливост и честност. Заради пустата хармония и логика. Е и заради заплатата, де. С тия две жени, пет законни (в някакъв смисъл) деца и още толкова „странични“ (малко или повече) пари си трябват. Ама всички знаем от къде идват големите съдийски пари, нали? И колко му е да позатвориш очи и да намажеш филията. Ама не и Катурла. Не и не. В Палма Сориано (на 70-80 километра от Сантяго) нашият се хванал на контра с хазарта. Сам срещу всички. Те кубинците са луди за хазарт, местната мафия си го обгрижва този бизнес, ох и още как. Катурла на контра с всички. И една нощ го причакали, загърмели го, как се отървал един Господ знае. Добре, че го преместили в Ремедиос, види се имало свестни хора в кубинското правораздаване. А може и заради музиката да е, Куба е това, музиката е най-важното нещо. Ама шило в торба не стои, Катурла и там се заял с баровците. Пращали му писма, „главата ти на барут мирише“ (нещо като кубинския вариант на сицилианската риба), плашкали го, зверили му се. А Катурла твърд, непробиваем. И го очушкали. Не сварил да направи дванадесетото дете. Макар, мисля, ще да го е започнал. Щото като скептичен българин обичам да чета между редовете и ето какво изчовърках от междуредията в разказа за убийството му. Значи един от надзирателите в местния кауш нещо шамаросал жена си, тя решила да се оплаче в съда и с делото се заел Катурла. Дотук – нормално. Ама ненормалното е, че тези дела съвсем не били в ресора на длъжността, която изпълнявал. Имало си съдия специално за тях и това не бил Катурла. Това едно. Второ – станало, каквото станало, причакал го тъмничаря, отгърмял го (при това на съвсем публично място), хукнал да бяга, че го подгонили гражданите (какво ще кажете, а, ние щяхме ли да подгоним въоръжен убиец, голяма работа са кубинците, ей), влетял в участъка, при своите и се развикал „Убих Катурла, убих го“. И един негов колега, по прякор Дребосъка (в широкоспектърната генетика на кубинците има всичко – ще ви разкажа за гигантите Гилермон Монкада и Ня‘ Амалия, ама има и невероятно спечени дребосъци) възкликнал „Крайно време беше“. Що, бе, що да е крайно? Какво толкова се е трупало? И ако ще е поръчково така левашки, така публично ли ще стане убийството? Хм, хм, не знам нищо със сигурност, нищо не мога да докажа, ама хм, хм. Вярно, жената не била негърка, тригеня (смугла, с не-негърски черти) била, ама хм, хм. Та ето го другия велик, а бих допълнил и великолепен създател на чудесната, удивителната кубинска музика. С прекрасни работи, композирани все при разни шантави условия – „Бембе“ е правено наизуст, без да има достъп до пиано, „Ямба – О“ и „Първа кубинска сюита“ написва точно по времето когато кандидатства за магистратска длъжност, в „Песента на кафеталите“ пък предсказва собствената си смърт. Е, гений, така е, колко са гениите-дълголетници? Когато след смъртта му големите музиколози се захващат да опишат и съхранят наследството му (музикалното) се събират проекти, наброски, записани импровизации за творби СЕДЕМ пъти повече от публикуваното преживе. И една от дъщерите му става голяма певица. Голяма, много голяма работа са и Лекуона и Катурла, много им е задължена и кубинската, а с нея и световната музика. Но къде-къде по-слушани са парчетата на Трио Матаморос.
Заслугата, разбира се, си е тяхна, но голяма доза принадлежи и на една техническа джаджа. Витролата (или това, което в по-ново време се нарича джук-бокс). Онази машина с плочи, дето пускаш монетка в процепа и избираш парчето, което искаш да чуеш. Машината изтегля поръчаната плоча и засвирва. Просто, ефикасно и демократично. Супер демократично, пазарът в действие. Интересна е съдбата на витролата в Куба. Нека да ви разкажа. Първо – витрола-витрола, ама в Куба се е наричала ВиКтрола. Бря. И откъде дойде туй К по средата? Ами пак от страстта кубинска по звуците. Първите машини, които пристигат от Щатите (от Щатите, ми от Хаити ли да дойдат) са „Виктор Толкинг Машийнс“ и като ще е Виктор, машините ще са ВиКтрола, какво други да бъдат. Е, тези Виктроли дават истинския тласък на кубинската трова. Цяло поколение музиканти за година-две се изкатерват по върховете на популярността и успеха. Щото тези, от концертните зали, са си голяма работа, ама народът иска неща по-жизнени, по-така, от всекидневието, неговото си всекидневие. А виктролата се оказва точно този Глас народен, глас Божи. Всеки собственик на бар, ресторант, сладкарница, че и магазин бърза да се обзаведе с модерната машина. Зер, иначе ще му избяга клиентелата. А ще купи плочи съобразно вкуса на клиентите си. И ето че НВ Пазарът издига нов господар в света на музиката – народа, обикновените всекидневни хора. Ама нека да ви разкажа за Матаморосите и ще видите. Значи годината е 1928ма, един доста заможен търговец-сантиягеро се прибира с колата си от някъде. Пред един магазин за виктрола-плочи вижда стълпотворение. Самият той е любител на новата музикална играчка и нарежда на шофьора си да слезе и да му купи от плочите, за които е блъсканицата. Заповедта е изпълнена, шофьорът носи купената плоча, барото я разглежда и с известна почуда проточва „Абе, Мигел, той тоз трябва да ти е роднина. И той се казва Матаморос, че и Мигел на всичкото отгоре“. „Не, не, това съм аз“. Рано-рано на другия ден Мигел е на работа, само че работодателят вежливо, в писмен вид, го уведомява, че не може да ползва като шофьор човек с такъв талант и такава вече слава. Триото, всъщност, възниква три години преди това, в квартала Лос Ойос. В този квартал на Сантяго няма Лекуони, няма Катурли. Всичкото е цветно – от матово, през светъл шоколад, та до патладжан-електрик. Луксозни учители, музикални педагози, да не говорим за консерватории са немислими в това най-негърско барио. Каквото си имаш от Бога, това е. Свири, пей, дрънкай с маракаси, тропай по тамбори, ама гледай да имаш занаят, че иначе или гладен или пандиз-палас. Или и двете. Тримата се намерили ей така, на улицата, а за първи път се „представили пред публика“ на рождения ден на Мигел. Харесвало им да пеят заедно, весело било, а тук-там и по някоя парица взела да пада. Наемали ги да пеят на някое джамбуре, на някоя сватба, ама най-вече да правят серенади. Те, кубинците, нали са много любовни (най-големият им празник не е нито Коледа, нито Нова година, най-големият е Свети Валентин, дето го измислиха холандците, че да си продават лалетата в мъртвия сезон) са много по цветята, направо невероятно е колко много цветарски будки и сергии има из Сантяго във време, дето пари за домати няма и то защо – заради любовта, бе градски, заради любовта. А в тях години, в тях нрави още по-засукан, по-луксозен и баровски (а кубинците мрат за лукс и баровство) начин да си поднесеш сърцето на любимата (или поне проекто-любимата) е серенадата. И нашите свирят, пеят, извиват трели, та белким... дето викат белгийците... Така се родило и едно от най-знаковите парчета на групата – „Сон де ла лома“ (От баира са). Знам го парчето, харесвам го, ама какво точно казва така и не можах да схвана докато из онзи ден не прочетох историята, дето я разказва Чиро Бианчи. Значи наели се нашите, ще правят серенада, ергенашът приготвен, навчесан, парфюмиран, групата готова, тръгват и... като гръмва една буря, изсипва се страховит тропически дъжд и докато туй-онуй, момичето вече го няма на балкона. Бре. Ама няма отказване. Свирят нашите, пеят, гъне влажен поглед ергенашът, ама не излиза и не излиза пустата новия (гаджето, ще рече). Наизлезли наоколо хората, зер музика без пари и едно момиче попитало „Мамо, ами виж колко хубаво пеят. От къде ли са? Сигурно от Хавана (е, всичко хубаво идва от Хавана, затова така мисли момичето). Или от Сантяго (Лос Ойос не ще да е било баш Сантяго, по-скоро като Столипиново на Сантяго)? А майката отговаря „От баира са“. Пояснявам – Сантяго е бая баирчесто, малко ала Велико Търново, ама най-дългия, най-чепатия баир е именно от Лос Ойос нагоре. Наши са си, демек, тукашни. И това е цялата песен. Ама е хубава, ама е кръшна, ама е кубинска. А по него време американските компании вече били надушили бизнеса с виктролите и агентите им щъкали из Куба да търсят музиканти, дето ще направят плочите им „топъл хляб“. Така попаднали на Нико Мембиела, Орландо Контрерас, Хосе Техедор, Бланка Роза Хил (много са готини всичките, наистина, слушал съм ги), така записали и парчета на Матаморосите. Така Мигел си загубил работата, ама скоро станал много известен (първата им плоча продала 62 000 бройки за три месеца, нечуван дотогава успех) и с групата си направил цяла купчина наистина безсмъртни парчета, знакови и до ден днешен за кубинската музика. Има, има в Сантяго паметник на Мигел Матаморос (групата свири за последно на 10 май 1960та, а Мигел Матаморос почива на 15ти април 1971ва). На същата улица, където е църквата „Санта Роза“, дето е погребан Естебан Салас. Ама истинският му паметник го видях (по-скоро чух) в оня, готиния филм за финансовата криза 2008ма „The Big Short”. Докато се щураха из Маями юпитата-финансисти, че да видят има ли балон с недвижимостите, музиката, която маркира града и щата беше едно болеро на Трио Матаморос – “Aunque tu” (не знам как да го преведа). Ох, колко още има да ви разказвам – и за индианската песенност, за музикалните стилове в тровата, за дансона и за зарзуелата на живо, какво се случва по-нататък с виктролата, за квартала Тиволи, където живее един от триото и още хиляда работи. Ама май бая дълга стана тази ми разказка, та хайде друг път. Все ще мога да ги вмъкна някъде тези „парчетии“. Обещавам.
