„От Пиргос до Константинопол”

МН Спомням си един бургазлия, Иван Григоров, още по онова време вече възрастен човек, който на една конференция в края на 90-те в Бургас те попита: „Г-н Каприев, вие имате ли нещо общо с Теолог Каприев, който се заявяваше като грък?“.

 ГК Въпросът звучеше малко по-иначе и бе зададен именно от Григоров, водача на местните легионери. Историята стана след единствената ми публична лекция в моя роден град. Беше през 1999-а, на конференция, която организирахме Петър Димов и аз, в нея участваше и ти. 

МН Да, моето писание се казваше: „Ние, или въобразяване на общностната идентичност“. 

ГК Точно така. Темата беше проблемът за идентичността. След моя доклад, на който присъстваше майка ми (баща ми беше вече покойник), стана един достолепен старец, да пита: „Моят съученик Теолог Теолог Каприев твърдеше, че е грък, вие какъв сте?“. Пряко визираше баща ми, който наистина до последно държеше на това, даже в зеления му паспорт пишеше, че е грък. И ми е разказвал за някогашни ръкопашни срещи с легионерите. Тогава отговорих, че да, баща ми Теолог Каприев твърдеше така, ала при мен има сериозно развитие. Човекът се поуспокои, но като казах, че аз пък съм византиец, успокоението му приключи.  

МН Дай да „изтеглим“ тази нишка! Откъде идва тази гръцка кръв?  

ГК Аз гледам с голямо презрение на теорията за кръвта. Но ако за секунда само я погледнем сериозно, трябва да кажа, че съм 3/4 грък. Моят прадядо Григор, дядото на майка ми, е роден в Кападокия. Неговият род са караманлии, той се казва Караманлиев, приел е тази фамилия. Подгонени от османската власт някъде през последните десетилетия на ХIX век, те с брат му тръгват към европейската част на империята. Братът остава в Истанбул, отваря дюкян, задомява се. А моят прадядо продължава и идва в Бургас. Тогава Бургас е сравнително млад град. Първото официално споменаване е от самото начало на XVII век, но има свидетелства и от предния. Може да се твърди, че през XVI век вече трайно съществува град на мястото на сегашния. Странно място. Скала в дъното на залива, без собствени източници на питейна вода. Горчив по началото си. Градът се е сбирал като Клондайк, казва режисьорът Георги Дюлгеров, и изглежда, си е било точно така. Хора с неспокойни биографии, идващи неясно откъде и неизвестно накъде заминаващи, ако си тръгнат. Град, основан от авантюристи, без оглед на етнос и произход. Все пак в османския период най-много са били турците и гърците. Арменците, евреите, българите и всякаквите други са по-малко. След 1878-а, когато жителите са около 3000, Бургас, освен че изведнъж се превръща в пристанище на цяла държава, Източна Румелия, става и най-големият бежански център в българските земи. Оттогава започва масовото прииждане на българско население, което в следващите 20 – 30 години постепенно иззема властта в града. Като се погледне тогавашният печат на Бургаската община, вижда се: по средата е надписът на османски турски, после – Δημαρχείο Πύργου, и в най-външ- 12 ния кръг – „Бургаско кметство“. Гърците са идвали най-вече от околните градове: Несебър, Созопол и Анхиало, сегашното Поморие. Това са стари елински колонии и жителите им дори във времената на моето детство имаха особено самочувствие. Баба ми Еленка например, от поморийския род на Драгневите, наричаше повечето хора наоколо „селяни“, а за себе си казваше, че е от „град дързава“ (ж-то трудно ѝ се получаваше), и си позволяваше високомерие. Даже към баба Ставрула, другата ми баба, която беше несравнимо по-образована от нея, но не беше родена в града държава, а в Бургас. Полисното мислене обяснява много от социалното поведение на тези хора. Те са идвали в Бургас по неволя или снизхождайки, а не някак другояче и не мислят себе си като пришълци. Да не говорим, че за хората от морето „провинция“ е всичко, което отстои на над 30 километра от брега. Малко преди времето, когато пристига кападокийският ми прадядо Григор, моята прабаба Марица, неговата бъдеща съпруга, вече е успяла да се разведе с първия си мъж. Защото той ѝ казал: „Работата за нас тук става лоша, да си ходим в Гърция!“. А баба Марица произнася знаменателната фраза: Δεν μπορώ να ανφίσω την πατρίδα μου. – „Не мога да оставя отечеството си“. Но за нея отечеството не е България, нито даже Бургас, а нейната махала плюс евентуално съседната. През 1895-а се развеждат официално, съпругът изчезва за Гърция, а децата – две момчета – са присъдени на баба Марица. Година и нещо по-късно бившият ѝ мъж идва на търговски кораб нелегално в Бургас и отвлича децата. Те заживяват в Гърция. Баба ми Ставрула, дъщеря на баба Марица, знаеше за тези свои братя и даже си пишеха с единия. Впрочем по бащината си линия тя е братовчедка на Константинос Караманлис… 

МН Самият Караманлис, лидерът на „Нова демокрация“, министър-председател и президент на Гърция, по чието време страната става член на Европейския съюз?!?  

ГК Същият, той е малко по-млад от нея. 

МН Ти да видиш!  

ГК Тъй, тъй. Та седи си баба Марица разведена в Бургас, през това време дядо ми Караманлиев, вече доходил от Кападокия… 

МН Караманлиев или Караманлис?  

ГК Караманлиев. Защото това е в края на XIX и началото на ХХ век, когато местните гърци са принудени да приемат славянски фамилии. Другият ми прадядо по бащина линия също решил работата мързеливо – от Каприс станал Каприев. Някои се майтапили и си превеждали дословно имената. Имаме колега в Богословския факултет – Светослав Риболов, това „Риболов“ е буквален превод. Пристигнал дядо ти Григор, започнал да се пооглежда, вдигнал къща, тя още стои в Бургас, на улица „Шейново“. Предложил на баба Марица брак, взели се, сдобили се с три деца – момче и две момичета, едното от които е баба ми Ставрула, родена през 1902 година. А през 1906-а, когато са антигръцките погроми, дядо Григор рекъл да си ходят, но сега пък в Истанбул. Баба Марица излязла със същата фраза. Той обаче я послушал и така останали в Бургас. Баба Ставрула беше високообразована жена. Цял живот професионална бродирачка, тя беше изкарала пълния курс на френския пансион в Бургас, владееше писмено и говоримо три езика: гръцки, български, френски, говореше и турски. Носеше се елегантно, с достойнство, никак не обичаше фамилиарниченето, а най-малко от всичко търпеше да ѝ викат „другарко, другарке“. На една сравнително прецъфтяла за тогавашна мома възраст, 26 години, тя се жени за Васил Добрев. Той е роден на 1 януари 1900 година. На сватбената снимка и двамата са със снежнобели коси. През 1929-а, на 27 ноември, Васил Добрев, 20-те години се ражда майка ми, Зарафина, а след година и нещо вуйчо ми, Георги. Дядо ми Васил е от Сливен, ама от „Клуцохор“, от рода на Добри Чинтулов. Той бил търговски чиновник, изкупувал е зърно и дълги години живеят в село (сега град) Кермен, защото там се събирало жито, имало силози. Понеже бил висок човек, на село името на баба ми било Василца Дългата. Дядо ми Васил умира през 1961 година, на 6 февруари. Баба Ставрула почина през 1991 година, също на 6 февруари. Така от страната на майка ми имам една българо-гръцка линия. Другата линия, бащината, е удивително странна. Каприевският род е поморийски, сведения някъде от XVII век имаме за фамилията. Въртят се едни имена: Георги, Васил, Никола, Димитър… Моят прадядо Васил не знам как успява да позабогатее, и купува един кораб, а след него още шест. С тази скромна флотилия пиратства в Черно и Средиземно море. 

МН Пиратства!!  

ГК Пиратства, да. Като прехвърлил 40-те и му се видял вече тежък корсарският занаят, решил да се преквалифицира. Станал търговец. Със същата флотилия. Има легенда, не съм я проверявал, но е устойчива в семейството: че по някое време продал едната гемия на двама братя, както се казва – аджамии, които искали да въртят търговия. Излезли в морето и – канарата я знаеш в Бургаския залив – право върху нея! Корабът потънал, години след това, вече по комунистическо време, бил изваден, и това – пак казвам, по легендата – беше ресторант „Фрегатата“. 

МН Знаменитата „Фрегата“, този култов ресторант!  

ГК „Фрегатата“, която запалиха и изгориха преди години. Та Капитан Васил (Капитан му става нещо като малко име, цялото семейство говори за Капитана и неговия лош характер) бил изгонен от Поморие. Тогавашните поморийци хич не си падали по извънзаконни действия. Заради професията си той бил остракиран. Прогонен е и отива там, където обитават такива като него – хора на ръба на закона, често по външната страна на този ръб. Бушуващи души, които гледат много да не говорят за миналото и делата си. Капитан Васил отива там, където се събират утайките, а именно в град Пиргос – Бургас. Той е първият бургазлия от моя род по бащина линия. Действието се развива някъде през XIX век, дълбоко във втората половина. Явно се е чувствал добре в този град, защото „построява“ няколко къщи. Номерът му е следният: купи къща, настани жената, децата – шест броя, някои доживяха дълбока старост – и влиза в морето. По някое време баба Афродита, неговата благоверна, казва: „Абе, Василе, тука дюшемето се троши, черчеветата скърцат, нищо не е както трябва!“ – „А, добре!“ – отговаря, продава къщата и купува нова. И на всяка слага инициалите си – ВНК: Васил Николов Каприев. В моето детство имаше три-четири оцелели, последната я събориха сравнително наскоро, беше на улица „Страхил“. Този ми прадядо отишъл през 20-те и купил място в Констанца, където се изнася с жена си и един от синовете, Димитър. Само че през 1948-а румънските комунисти му хвърлят на Капитана един хубав бой, а той бил вече на възраст, и умира. Погребан е там някъде, в Констанца. Прабаба Афродита се връща да живее при моя дядо Георги в Бургас, а чичо Димитър се промъква до Атина. Той преди това учил в Париж, бил е състудент на Сартър, но му додеяла философията и станал часовникар. Та на този прадядо Васил децата му са родени в Бургас. Моят дядо Георги е роден през 1896-а в Бургас и умира в Бургас. Неговата родна къща беше доскоро на мястото си, на ъгъла на „Оборище“ и „Аспарух“, където е роден и баща ми. Дядо Георги забогатява. Още по време на войната прави добри пари, купува… 

МН …кораби?  

ГК Не, какви ти кораби, той страни от морето, както и всичките ми роднини, никой не влиза в морето. Заради Капитан Васил няма моряци по-нататък в нашия род. 

МН Ама ти не го мразиш, морето имам предвид!  

ГК Е, аз си плувам в морето, ама не плавам! Не си вадя хляба в морето. Никой от това семейство след Капитан Васил не е моряк. 

МН Което май е нещо като фамилна травма.  

ГК Ами да, трайна фамилна травма. Както и да е, дядо Георги позабогатял, накупил лозя и се оженил. Оженил се, но след като се ражда синът му Васил през 1920-а, неговата съпруга го напуска и му оставя детето. Излиза той, дядо Георги имам предвид, от Бургас заради своя „велик“ баща и живее в Поморие няколко години. Там се запознава с баба ми Еленка, женят се. Става обаче следващият скандал: може и двамата да са гърци, ама са от горната и от долната махала. А това е недопустимо и те също са остракирани. И идват в Бургас. Той купува сградата на бившето английско консулство, на „Антим I“ № 7, където съм роден. Съвсем в съседство е родната къща на Владимир Василев. Неговата стои, моята е съборена. Върху нея минава улица „Булаир“, но това събаряне стана чак през 80-те. Дядо ми умира през 1955-а на 6 март, на 58 години, след трети инсулт. 

МН Откъде идва името на баща ти Теолог?  

ГК Теолог е името на дядо му по майчина линия. Васил е кръстен на Капитана, Теолог – на другия дядо. Излишно е да се търси връзка с Църква и вяра, просто семейно име, повтарящо се във фамилията на баба ми. Баща ми е роден през 1925-а година в Бургас, на 22 март, и завършва реалната гимназия. Там е съученик с велики фигури, включително с Георги Калоянчев, който е повтарял година и затова попада в класа на баща ми. Георги Баев също му е съученик от гимназията. Познаваха се и с Нейчо Попов, две години по-голям от него беше Апостол Карамитев, с когото бяха близки. Благодарение на баща ми имах среща с Карамитев и получих решаващ урок. Дойдеше ли си лете в Бургас, Карамитев канеше приятели от младостта. Веднъж, след цял ден врънкане, баща ми се смили, взе ме с него. Единственото ми „живо“ виждане на този гений. На другия ден родният ми отец изчаква да изляза от банята и вика (извинявам се за техническия термин): „Като гледам как ги зяпаш, Апостол, Калата, едно ще ти кажа: сутрин никой не сере мрамор“. Много важен урок. Моят баща много съжаляваше, че не са го приели в „Дойче Шуле“. Българските националисти отказвали да приемат небългари. Пък после цялото „Дойче Шуле“ групово отпътувало за Белене… По това време нашите хора са вече доста богати и след 1944-а започват един „танц“… 

МН …с народната власт?  

ГК Не точно. Те са николапетковисти, а играта е с ТКЗС-то. Дядо ми хитрувал: разделил земята, той влязъл, пък синовете му – не. Даже в началото на 60-те още сме имали някакво лозе. Помня, защото там съм загубил едно плюшено мече, с което сме били неразделни, и голям рев е паднал. Баща ми се хванал на работа като изкупвач на грозде във „Винпром“. Добре, ама в края на 40-те и началото на 50-те е времето на горянството. Започват и разгроми на горянски чети. Баща ми и чичо Васил стават каналджии. С кабриолета изнасят горяни до турската граница. И някаква си там от Ямбол ли, от Елхово ли, жена на бивш полицейски, се обадила, че братя Каприеви ей сега извеждат нелегално мъжа ѝ за Турция. Но това става посред нощ и докато милицията се усети, завърти, пристига едва в 6 часа сутринта. А в 6 часа сутринта братята Каприеви си спят в леглата. Но направили обиск, при чичо ми намерили един пищов и той хванал влака за Белене, а на баща ми му спретнали няколко месеца по-късно едно уж икономическо дело и той влиза в Старозагорския затвор с 15-годишна присъда. 

МН Чичо ти колко е изкарал?  

ГК Чичо ми, според него, малко – година и нещо. 

МН Ти всъщност кога разбра, че са лежали, както се вика?  

ГК Това е забавна история. Моят баща имаше едно чекмедже, в което беше абсолютно забранено да се рови. Ха познай дали не го знаех наизуст това чекмедже! Вътре имаше и връзка писма. Писмата му от затвора до майка ми. Те се женят в началото на 1952-ра, той е арестуван през септември. Майка ми била бременна, но като ѝ хвърлили един бой в милицията, всъщност я метнали по стълбата надолу, тя абортирала. А писмата – писма като писма. Но аз още на десет години знаех, че е лежал в затвора. Някъде на 17 – 18 години съм бил, работим на шприцовете. Те бяха едни допотопни чудовища и трябваше да ги спираме от време на време, че да не прегреят. Това са пет-десет минути, тогава се пушат цигари. Баща ми по едно време казва: „Спри машината!“. Не е време за почивка, но спирам. „Ела да изпушим по цигара!“ И ми вика: „Трябва да ти кажа една работа. Аз съм лежал в затвора“. Отговарям: „Знам. Знам, че си лежал в затвора, ами я ми кажи как беше!“. И този едър и агресивен човек, слабо сантиментален, бих казал, изведнъж се ентусиазира и завика: „Курорт! Курорт!“ – „Чакай, викам, за затвора питам“ – „Ами за затвора, я! Защото, гледай сега, ние сме хора с присъди, тоест има срок, а в лагера срок няма. Очакваш и амнистия, но и да няма, срокът си тече. После – ние работехме, а два работни дни ти се броят за три“. Той впрочем е виден димитровградски миньор, избутвал е пълните вагонетки с въглища. „И – казва – работиш осем-девет часа, но след това не те закачат, имаш си съня, храната. И най-хубавото, ако си дисциплиниран, хайде, да кажем, веднъж на два месеца майка ти заявява свиждане и ме пускат в градски отпуск.“ Добавя: „Моето е нищо, ти питай чичо си, той беше в Белене“. Чак тогава чух, че чичо ми е бил в Белене. Отивам при чичо Васил: „О – казва той, – аз малко изкарах, ама ей го отсреща Канарията, той отвори Белене, той го и затвори“. А чичо Стефан Канариев беше 1,60 висок и сигурно тежеше 40 кила с мокри гащи. Имаха къща с голям двор, сега там, на улица „Оборище“, между „Гурко“ и „Аспарух“, стърчи поредната образцова кооперация. Отивам при него. Той си вадеше хляба, като поливаше Морската градина с маркуч – поливач му беше професията. Викам: „Чичо Стефане, чичо ми така и така разправя.“ – „Ами вярно е.“ – „Разкажи!“. Старецът се напъна, като бормашина се напъна, и след много дълга пауза каза: „Не мога, моето момче, нямам думи.“ – „Кажи го нагръцки!“. А той: „Не е в езика проблемът!“. Било е такъв ужас, че е гледал да го забрави. Всички гледаха да забравят. Да забравят тези страхотии и най-вече внимаваха да не узнаят децата, за да не се разприказват навън. Разбира се, всичко стигаше до нас по някакъв начин, ние го знаехме този урок. Баща ми лежи от 1952-ра до 1959-а. Затова съм късно дете. Сестра ми Елена, сега Иванова, е родена година и десет месеца след мен. 

МН Да го кажем – 6 март 1960 година.  

ГК Да, роден съм точно пет години след смъртта на дядо ми – на същата дата, и нося неговото име. От майка ми знам, че понеже след раждането нямала достатъчно мляко, в началото ме кърмила и леля Кръстинка, нейната братовчедка. Тя е дъщеря на леля Поликсена, сестрата на баба Ставрула, на която е и кръстена леля ми. Баща ѝ Никола Славов от Елена превел обаче името на български. Леля Кръстинка е родила на 3 март моята прекрасна братовчедка Ева, с която после бяхме съученици в гимназията, и няколко дни е кърмила и двама ни. Тъй като още през 1941 – 1942 година общината приема нов план за центъра на Бургас и обявява, че през нашата къща на „Антим І“ ще мине улица, след смъртта на дядо нашите започнали полека-лека да я разпродават. На едно тяхно място, където са имали складове, „мази“ за бъчвите – нашите са винари, лозари, държали са кръчми една-две в Бургас, построяват кооперация. В нея тримата – баща ми, по-малкият му брат Никола и сестра им Афродита – живееха от 1961-ва, а чичо ми Васил – съвсем наблизо. Израснал съм на „Аспарух“ – от „Тройката“, където започва площадът, нагоре към морето. Нашата къща беше близо до ветеринарната станция, където, между другото, известно време е работил и живял Димитър Димов, там има паметна плоча.  

МН Още я има.  

ГК Че я има, има я, но едни храсталаци са израснали, едва се вижда. В махалата Мария Статулова ми беше комшийка, през три-четири къщи, до тях живееше Евгени Чипеларов, при когото редовно идваше Иван Бахчеванов, срещу нас бяха Градинарови и разни други подобни бургаски хулигани. Съседка, а после и съученичка ми беше Галина Апостолова, пианистка оттогава. „Първа перка“ на нашите щуротии беше моят първи братовчед Жорката – Георги Илиев, който се спомина през юни 2021-ва, докато Райна, сестра му, е по-„стара“ и си имаше нейни компании. Под „махалата“ разбирам карето между тогавашните улици „Републиканска“, „Гурко“, „Асен Златаров“ и „Кирил и Методий“, стоящо в активна комуникация с непосредствено прилежащите махали. Бяхме една смес от българи, гърци, турци, евреи, арменци и всякакви. Нямаше никакво значение кой от кои е. Битови закачки, разбира се, имаше, решаващо беше обаче друго: не чий си, а ти, ти лично какво представляваш и колко струваш. Искам да кажа няколко думи за етоса на тези уж невзрачни хора и за тяхната религиозност. Бабите ни ходеха редовно на църква. За младите никак не беше препоръчително и не го правеха. Вярата си живееха неритуално. Нещата ставаха по домовете, в режим на публична тайна. Попът идва във всекидневен костюм, носи си всичко нужно в куфарче. Така се опяваха, така се кръщаваха. Спомням си доста релефно моето кръщение. Бил съм четиригодишен, нашите изчаквали, за да ни кръстят със сестра ми наведнъж. Умрях от срам, че ме съблякоха чисто гол пред цялата рода. Вярата в тези семейства беше тиха, не външна, съвършено недемонстративна, но корениста – в последна сметка те, във всеки случай, поморийците, са християни от II век. Всички празници се честваха у дома по древен ред. На служба не се ходеше, но влезем ли децата в църква и пропуснем ли да се прекръстим, вратът веднага усещаше едно родителско напомняне. Винаги се чуваше едно: „Как не те е срам от Бога?“, имаше ли нещо, от което трябва да се срамуваме. Едно овсекидневяване на божественото, един постоянен урок, че Бог е не някъде в непристъпни висини, а при теб и в теб. Това белязва по особен начин психиката. Иначе моето детство не беше безкрайна веселба. Бяхме доста бедни в началото. Баща ми дал клетва на държавна служба повече да не стъпва до края на живота си. И си я изпълни. Беше частник, вечно се занимаваше с някакви кооперации, въртеше пластмаси, какво ли не. Когато дадоха възможност да се вземат под аренда малки заведения в Слънчев бряг, веднага се строи там и пет лета сме работили в Слънчев бряг като кръчмари. Тичам от десетгодишен, мъкна стока, събирам амбалаж, правя какво ли не. На моя въпрос: „Кога затваряме?“, се отговаряше: „Като си тръгне последният клиент“. А последният обикновено си тръгваше след един посред нощ. На сутринта най-късно в 8 часа трябва да си „кукуряк“, че отваряме в десет. Трябва да се почисти, да се подготви амбалажът и да се товари, да се разтоварва стоката от камионите, да се зареди магазинът... Хубаво време за голямо скапване. А през зимата работехме на пластмасите: на шприца, на скалпела за изрязване на „мустаците“, опаковане и пренасяне на стока, мъкнене на 25-килограмовите торби с материал до четвъртия етаж, а после оттам до мазето и други подобни красоти. Моята първа професия по трудова книжка е това – „шприцьор“. 

МН А само теб ли – хайде така да го кажа – само теб ли гърбеше, или и сестра ти?  

ГК И сестра ми, и майка ми, нямаше мъжко-женско, никакъв сексизъм, всички на равна нога. Пари трябваше да се вадят. И да, баща ми по едно време понаправи някакви пари, за комунистическите условия не стояхме зле – през 70-те и 80- те (после парите ги изяде инфлацията). Той почина през септември 1990-а, от инсулт, на улицата в Пловдив, по-точно – на Пловдивския панаир. Беше изключително предприемчив човек, самовластник, доста нервозен, „кибритлия“. За всеобщо съжаление, включително мое, много як и много хора сме му яли шамарите. Неговата дума беше: един път бия. От втори удар нужда нямаше. Майка ми Зарафина е родена на 27 ноември през 1929 година в Кермен и почина през септември 2010-а. Завършила гимназия в Бургас, запознали се с баща ми, оженили се и голямо патене патиха заедно. Тя първо беше счетоводителка в „Облекло и обувки“, стига да не бъркам името, а после се включи и формално в семейната „фирма“. Двамата бяха със средно образование, но имахме голяма библиотека. Баща ми като момче бил разпространител на издателството на Игнатови и покрай това беше направил добра сбирка книги. Подвързани книговезки, с неговото име най-долу на гръбчето: Лоло Каприев. Всички му казваха „Лоло“, „Лолото“, така го нарекла като дете леля му Хариклия. На нашия гръцки λωλός си значеше преди всичко „луд“. Той четеше много, майка ми – също. Но нямаха лични амбиции в сферата на изкуствата или науката. Ако изключим колебливото свирене на акордеон от страна на баща ми. Обаче много ходеха на театър. Те си помнеха оня, стария театър, бяха гледали работата на змейовете – Вили Цанков, Леон Даниел, Юлия Огнянова, Методи Андонов – с великите актриси и актьори около тях. Реалните театрални спомени на моите хора бяха даже от преди това, от приблизително 1947-а насам, когато се утвърждава местната трупа около Стефан Караламбов и Цено Кандов. Поне веднъж месечно се ходеше на театър, то беше събитие – костюми, прически, рокли, вратовръзки… И непременно с компания, и непременно с резервирана маса в ресторант, където трябва да се обсъди как е минал спектакълът. 

МН Водеха ли те?  

ГК О, да, от съвсем малък, от петгодишен сигурно. 

МН Не ти ли беше скучно?  

ГК Не, не, много обичах да съм в театъра.  

МН Първият път?  

ГК Първия път не си го спомням, то е било куклен театър сигурно, в който помня по-малкия брат на Георги Калоянчев, Стоянчо. О, Боже, той имаше абсолютно същия глас! И нали е куклен театърът, като разиграваше зад паравана, имаш чувството, че Георги Калоянчев върши нещо там отзад. Много свестен актьор, хубав актьор беше Стоян Калоянчев. Те и другите бяха хубави в Кукления театър. В Драматичния тръгнахме съвсем от малки да гледаме. Бургаският театър си беше добър и тогава, макар че вече ги нямаше най-големите майстори. И този театър, който имахме, и при директора Кръстьо Дойнов си беше сериозен театър. Лошото дойде, като стана директор Недялко Йорданов. Само че аз вече почти не бях в Бургас. Бях в казармата, или не, бях вече в София.